БЪЛГАРСКО ВЪЗРАЖДАНЕ
А) ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА НА БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ
Възникване и същност
Възраждането е един от най-важните етапи от развитието на българското общество и култура. Думата, с която обикновено наричаме този период е буквален превод на думата „ренесанс“. Затова често се казва, че Възраждането играе в българската история ролята, която е изиграл Ренесансът в развитието на европейските култури. Несъмнено във възрожденската ни култура се откриват редица ренесансови белези, но характерът на Българското възраждане не се изчерпва само с тях. По времето, в което то се осъществява, в Европа се разгръща мощно идейно, политическо и духовно движение, отново наречено „възраждане“. Става дума обаче за друг вид възраждане, довело да поява на националната идея и до борбите за самоопределение, формирали националните държави.
В протичането на Българското възраждане тези две страни на процеса се долавят ясно. От една страна се наблюдават явления, присъщи за класическия Ренесанс – освобождаване на човешкия мироглед от каноните на религиозното мислене; поставяне на човека в центъра на света, развитие на градския тип култура; разпространение на книжовността с помощта на книгопечатането; развитие на творческата страна на изкуството и отхвърляне на неговата богослужебна функция. От друга страна Възраждането е време, в което се изграждата основите на българското национално съзнание и се развива движението за освобождение и обединение на отечеството. Главната особеност на Българското възраждане е в това, че тези два идейни, политически и духовни процеса протичат едновременно и паралелно, за разлика от развитието им в Западна Европа, където те са разделени от два века.
Затова, когато говорим за възникването на Българското възраждане, трябва да имаме предвид два типа предпоставки.
От една страна са предпоставките, водещи до възникването на типично ренесансовите явления. Те са свързани най-вече с модернизацаята на общественото развитие. Тези процеси започват да се усещат по нашите земи някъде в средата на 18. век. Тогава в Османската империя, която до тогава е живяла напълно изолирано, настъпват някои съществени изменения. Заради упадъка на феодалната система империята е принудена да се отвори към европейския свят. Отпушват се търговските пътища през Средиземно море и по течението на река Дунав. По тях потичат мощни цивилизационни влияния, въздействащи върху развитието на целия Балкански полуостров. Възниква стоковото производство, разраства се търговията, което от своя страна води до формиране на градовете и градския тип култура. И всичко това предизвиква типично ренесансови процеси в развитието на балканските народи.
От друга страна това е времето на големите обществени промени, довели до избухване на Великата френска революция и до формиране на националните държави. Ренесансовите процеси, изградили светски тип култура на народни езици, преминават в нов етап – изграждане на национални култури, базирани върху книжовни национални езици. Тези явления, свързани основно с развитието на Просвещението, също бързо стигат до Балканите и влияят върху съзнанието на живеещите там народи.
Тази обществена и културна ситуация съвсем естествено води до появата на сложния и многопластов исторически процес, който днес наричаме „Българско възраждане“. Още от средата на 18. век, но особено в началото и първата половина на 19., по нашите земи започва да се развива градски тип култура, занаятчиите постепенно въвеждат стоковото производство, появява се необходимостта от ръзвитие на народностно и национално самосъзнание. В популярните представи Възраждането е процес, продикуван преди всичко от нуждите на националното освобождение. Преди да се стигне до това обаче, е било необходимо да се създаде самата представа за нацията с нейните основни ценности. От безликата християнска рая, живееща затворена в своите тесни регионални граници, е трябвало да се изгради национална общност, подчинена на нова ценностна система – общ национален език, съзнанието за общо велико минало, национално пространство, национална идея, национална култура, национален пантеон на героите. Нищо от това не може да се роди само. Нужна е активна работа за постигането му – задача, изпълнена преди всичко от литературата.
Основни характеристики на Българското възраждане
Сложните и многопластови процеси, протичащи в българското ощество и култура, определят и сложния характер на явлението, наречено Българско възраждане. В него едновременно се развиват процеси, характерни за различни етапи от развитието на европейската култура – Ренесанса, Просвещението и Романтизма.
Ренесансовият характер на Българското възраждане се изразява в развитието на нов тип култура, присъща на свободния град и свободния човек. На мястото на средновековния християнски универсализъм идва антропоцентричният и етноцентричният възглед за устройството на света и обществото. Светът се осмисля основно през погледа на личността и народността, а не чрез догмите на религията. Появява се нов тип човек – предприемчив, уповаващ се основна на себе си и своите собствени сили, разностранно развит и активен. Словото и книгата постепенно се откъсват от пълната си обвързаност с религията и църквата и започват да служат на светското общество, с неговите нужди и проблеми. Тези процеси са особено явни при първите дейци на Българското възраждане – Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Неофит Бозвели. Независимо от това, че те всички са духовници (но нека припомним, че и Джовани Бокачо е духовник), тяхното присъствие в живота на българското общество е в пълна мяра присъствие на ренесансови личности – разностранна дейност за разкрепостяване на общественото съзнание, целенасочена писателска активност, личен пример и водачески функции. Във възрожденската култура и литература се формират нови жанрове, характерни преди вчико за светското, а не за духовното възприемане на живота – историята, поучителната книга, поемата и др.
Заедно с ренесансовите белези на Българското възраждане обаче ясно се откроява и неговият просвещенски характер. Както вече знаем, Просвещението ражда идеята, че човекът е преди всичко цивилизовано същество, подлежащо на формиране и развитие посредством образование и труд. Освен това Просвещението издига и идеята за нацията като особен вид общност, подчинена на обществения договор. Просвещенски по своя характер са и институциите, формиращи граждански ориентираната личност – училище, читалище, книгопечатане, периодичен печат, национална, а не универсална църква. Създава се и един нов граждански морал, различен от онзи, формиран от религията. Просвещенски по своя характер са и опитите за установяване на общ национален език, започнали с първите речници и граматики на Неофит Рилски и продължили с усилията на всички възрожденски книжовници. В полето на литературата на особен интерес се радват типично просвещенските жанрове на писмото, автобиографията, описанията на пътешествия, повестта, сатирата, баснята, дидактичния диалог и др. Създаването на основите на гражданското общество и на нацията са двата най-големи приноса на Просвещението в развитието на Българското възраждане.
Романтическите влияния върху Българското възраждане можем да открием най-вече в изключителното значение на идеята за свободата. Романтически по дух е и интересът към народностните корени, превърнал се в целенасочен процес за изграждане на национална митология. Оттук и вниманието към творенията на народното творчество, възприемано като израз на народната душа. Именно по време на Възраждането те започват целенасочено да се събират и отпечатват, за да се съхрани духовното наследство на общността. Романтически по своя характер са и опитите да се създаде представата за национална идентичност, черз създаването на специално произведение, свързващо настоящето с дълбоките народностни корени. В европейската култура такива произведения са „Осиан“ на шотландския поет Макферсън, „Пан Тадеуш“ на полския поет Адам Мицкевич, епосът „Калевала“, съставен от финландския учител Льонрот и още много други. У нас тази роля успешно се изпълнява от „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски, който показва историята на българите по несъмнено романтичен начин. Принос към този процес обаче имат и други видни възрожденци като Братя Миладинови и Георги Раковски.
Но несъмнено романтическият характер на Българското възраждане най-ярко се проявява в мощното духовно и политическо движение за национално освобождение. Идеята за свободата е централна в идеологията на Романтизма. Но за разлика от Европа, където става дума по-скоро за освобождаване на личността от сковаващите обществени норми, у нас свободата се разбира основно като отхвърляне на чуждото владичество. То е условие за реализиране на пълноценен живот както на обществото като цяло, така и на отделната личност. Особено силно тази тенденция е прокарана в творчеството на Христо Ботев, но е изразена и в произведенията на поети като Петко Р. Славейков, Добри Чинтулов, Георги Раковски, Любен Каравелов и др.
Романтическа по дух е и тендецията да се създават лични произведения в духа на народното творчество. По този начин възрожденските писатели искат да изразят идеята за дълбокия народностен характер на възрожденския дух. Особено характерни в това отношение са творбите на П. Р. Славейков, Найден Геров, Любен Каравелов и Христо Ботев.
Етапи в развитието на Българското възраждане
Българското възраждане преминава през няколко етапа. Въпносът за това кога запона началото на процеса и до днес предизвиква разгорещени спорове. Някои приемат, че началото е поставено с „История славянобългарска“ на Паисий, докато други смятат, че зараждането на възрожденските процеси трябва да се търсят още в началото на 18. век. Ако приемем, че най-важната черта на този процес е в появата на нов тип култура, изразяваща се в появата на нов тип светска книжнина, написана на разговорен език и утвърждаваща централното място на човека в света, то процесът наистина започва в началото на 18. век. Ако обаче приемем, че най-важната задача на Българското възраждане е формирането на нацията и националната ценностна система, то началото наистина трябва да се търси в „История славянобългарска“. Където и да започва този първи етап обаче, неговият край е ясно очертан – 20-те години на 19. век, когато в българската възрожденска култура проникват нови моменти.
Най-важните представители на Ранното възраждане са Паисий Хилендарски и Софроний Врачански. Тяхното дело изиграва и най-важната роля в процеса по изграждане на българско национално самосъзнание. Това се отнася както за „История славянобългарска“ на Паисий, така и за „Неделник“ на Софроний Врачански – първата българска печатна книга.
Вторият етап от развитието на Българското възраждане е периодът между 20-те и 40-те години на 19. век. Той се характеризира с бурното развитие на просвещенските идеи за човека и с изграждането на институциите на гражданското общество – училища, читалища, периодичен печат, книгоиздаване. В училищата се въвежда нов тип светско образование, целящо да запознае децата с историята, географията и естествените науки. Именно във връзка с този процес можем да разглеждаме и налагането на книгата като основен инструмент за просвещение. В повечето случаи това са учебници или учебни пособия като „Рибен буквар“ от Петър Берон, „Първа българска граматика“ от Иван Богоров и др. Просвещенска по своя характер е и дейността на Васил Априлов, Неофит Бозвели и други видни възрожденци.
Най-важният етап в развитието на възрожденската култура настъпва в края на 40-те години на 19. век, когато се появяват и първите художествени произведения. Към тях можем да прибавим и отпечатаната през 60-те години автобиография на Софроний Врачански „Житие и страдания грешнаго Софрония“, която, макар и написана в началото на века, получава обществен отзвук много по-късно. Този период, наречен Зряло възраждане, завърша в началото на 70-те години, когато е извоювана независимостта на българската църква. Годините след това се отнасят към т.нар. Високо възраждане, което продължава до Освобождението. В периода на Зрялото възраждане най-значима е дейността на писатели като Константин Фотинов, Иван Богоров, Найден Геров, Добри Чинтулов, Петко Славейков, Георги Раковски, Васил Друмев, Любен Каравелов и др. През Високото възраждане най-ярко се откроява делото на Христо Ботев.
В повечето популярни представи Българското възраждане завършва през 1878 година с Освобождението на България. Но редица от процесите, свързани с формирането на българското национално самосъзнание и с борбите на национално освобождение, все още не са напълно завършени и продължават своето развитие. Важни части от националния образ на света и националната ценностна система се създават след Освобождението с творбите на писатели като Иван Вазов, Захари Стоянов, Пенчо П. Славейков, Пейо К. Яворов и др.
Българското възраждане и европейският културен процес
Обиковено се смята, че Българското възраждане е закъсняло спрямо нормалния европейски културен процес. Съществува дори и специално понятие – „забавено ускорено развитие“. Действително, ако погледнем към времето, в което се развиват ренесансовите процеси в Европа, нашето Възраждане изглежда закъсняло. Това закъснение е резултат от неравномерното икономическо и културно развитие на европейския континент, чийто център заради Великите географски открития се премества към бреговете на Атлантическия океан. Така класическата страна на Ренесанса – Италия – постепенно запада, а центърът се премества към Англия и Франция. Това развитие поставя страните от Югоизточна Европа в особено неблагоприятно положение и затова те изостават. Въпреки това обаче през 18. и 19. в. и на Балканите нахлуват идеите на Просвещението. Така процесите, протичащи у нас вече са много по-близки по време с тези, протичащи в Западна Европа. Закъснението вече се измерва с десетиления, а не с векове. Най-важната книга на Просвещението – „Енциклопедията“, излиза в периода между 1751 и 1781 г., а „Рибният буквар“ на Петър Берон вижда бял свят през 1824 г. При това неговата поява не се обяснява с желанието за догонване на европейския културен процес, а като вътрешна необходимост на българското общество.
Същото се отнася и за проявите на Романтизма. Първите работи на Хердер, посветени на фолклора, датират от 1778 г., докато „Историята“ на Паисий е написана през 1762 г. Сборникът „Детски и домашни приказки“ на Братя Грим излиза през 1812 г., сборникът с народни песни на Вук Караджич (Сърбия) – през 1824 г., а „Български народни песни“ на Братя Миладинови – през 1861 г.
Още един важен процес играе роля при определяне мястото на Българското възраждане в общия европейски културен процес – формирането на нациите. Това е най-важната задача, която решава Българското възраждане. Но този процес протича почти едновременно с процесите в повечето европейски страни, някои от които принадлежащи към далеч по-богати културни традиции, като Италия, Германия, Испания, Полша, Унгария, Чехия, Хърватско, Сърбия, Гърция и още много други. В това отношение развитието на Българското възраждане протича почти синхронно с процесите осъществяващи се по целия европейски континент.
Всички тези сравнения показват, че идеята за закъсняло и след това ускорено развитие на българската възрожденска култура е само частично вярна. Вярно е по-скоро нещо друго – в сравнение с културите на големите европейски народи нашата не успява да роди явления от толкова високо качество. Най-вече заради скромните ресурси в икономическо и духовно отношение, които притежава един малък народ. Но ако забравим за миг разликите в художественото качество, ще видим, че протичащите у нас и в Европа процеси са доста сходни в същността си. Така че, когато говорим за Българско възраждане, по-добре е да го разглеждаме като един органично породен от общите европейски исторически процеси културен феномен, отколкото като догонване на някакъв, възприеман за „нормален“ модел в развитието на културата. И ако при изследването на нашата възрожденска култура открием влияния и подражания на чужди образци, то това може да се обясни с нуждата от бързо задоволяване на вече избистрените потребности на обществото, а не с криворазбрания стремеж да бъдем „модерни“.
Б) ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ – ПЪРВИЯТ ВЪЗРОЖДЕНЕЦ
През 1962 година по повод 200 годишнината от написването на „История славянобългаска“ Българската православна църква решава да канонизира Паисий Хилендарски за светец. Това се оказва трудна задача, защото според канона на църквата е нужно да се знае точно кои са родителите на бъдещия светец, какви са неговите подвизи и действени добродетели, какви чудеса е извършил, къде се съхраняват неговите мощи, които продължават да творят чудеса. Нищо от това не се знае, защото е потънало в мрака на времето. Въпреки това обаче църквата канонизира Паисий и никой не се усъмнява в правилността на това действие. Защото чудото, извършено от него е много по-значимо от каквито и да е чудотворни изцеления, проглеждане на слепци или прохождане на парализирани. Паисий накара цял един народ да прогледне и да възкръсне от небитието, в което беше изпаднал. Неговата „Истария“ разпръсна вековната тъмнина и донесе светлината на народностното съзнание. Той по великолепен начин успя да защити рода и езика на българите, с което успя да ги опази от неминуема гибел като народ.
Това, което знаем за живота на Паисий не е много. Но въпреки това знаем достатъчно – известно ни е неговото служене. Като монах той служи на Бога, но разбира, че без народностно самосъзнание човекът би бил загубен сред враждебния свят наоколо, както и ако не вярва в Бога. Защото народността е това, което те свързва със земята, на която живееш, с хората, от които си се родил и чието наследство трябва да пренесеш в бъдещето, с духа на този народ съхранен в песните и преданията му. С други думи – народността ти осигурява място в света, което да наречеш свое. А всичко това е невъзможно без езика. И Паисий видя целта на своето служене и му се предаде изцяло, както подобава на един истински божи служител. Без делото на Паисий съдбата на българския народ може би щеше да е различна. Той беше първият, който помогна на българския народ да се роди отново.
„История Славянобългарска“
В послесловието на „История славянобългарска“ са дадени някои сведения за нейното написване. Най-напред Паисий съобщава кои са били мотивите му да се захване с издирване на отдавна „забравените и погребани“ източници за историята на българския народ:
Разяждаше ме постепенно ревност и жалост за моя български род, че няма наедно събрана история за преславните деяния от първите времена на нашия род, светци и царе.
В това изречение са поставени няколко много важни проблема.
Най-напред в него Паисий поставя въпроса за самоопределянето на човека. В средновековния свят то се е извършвало главно според неговата религиозна принадлежност. Достатъчно е било да знаеш кои са баща ти и майката и че си християнин. През 18. век обаче нещата не стоят така – принадлежността към някоя народност вече започва да се осъзнава като нещо важно за самоопределянето на човека. Това обаче не може да стане, без той да познава своето минало. А ако това минало е изпълнено с велики дела, това дава повод за гордост и самочувствие – нещо, което до този момент българите са си доставяли само от народните песни за големи юнаци като Крали Марко.
Това е причината, поради която историята трябва да присъства в живота на общността, а липсата й е повод за ревност и жалост. Ревност, защото другите народи около нас имат свои истории и затова са изпълнени с по-голямо самочувствие. И жалост, защото унижението на българите е незаслужено, тъй като и те имат славно минало.
На трето място, в изречението е казано, че в „Историята“ се разказва за „светци и царе“. С други думи, тя обръща вниманието на общността не само върху воинските, но и върху духовните добродетели. Българският народ трябва да се самоосъзнава не само като силен, но и като мъдър и духовен.
От същото послесловие научаваме, че работата е отнела няколко години. Те са отишли основно за издирване на източници. Освен двете книги – „Славянското царство“ от хърватския монах Мавро Орбини и „Деяния церковния и гражданския“ от римския кардинал Цезар Бароний, които Паисий е познавал в руски преводи, за написването на „Историята“ си той е използвал различни жития на български светци и грамоти на български цари, пазени в книгохранилището на Хилендарския манастир. В този манастир игумен е бил родният му брат Лаврентий, което сигурно е давало на Паисий известни облекчения. След завръщането си от Сремски Карловац обаче той е бил принуден заради голямата задлъжнялост на манастира да се премести в Зограф, където довършва работата си. И до днес ръкописът на Паисий се пази в библиотеката на Зографския манастир.
Книгата има две предисловия – За ползата от историята и Предисловие към читателите. Първото е превод, но второто е оригинално творение на автора, в което той изяснява задачите, които иска да постигне с труда си. Следват седем отделни глави, посветени на главните периоди от историята на българските царе (затова сред народа „Историята“ е била известна повече като „Царственик“) и българските светци. Накрая има послеслов, в който накратко се споменават обстоятелствата по написването, и от който днес черпим сведения за живота на Паисий.
„История славянобългарска“ е завършена през 1762 г. За да я разпространи сред българския народ Паисий започва да обикаля из българските земи и да я дава за преписване. Първият препис е направен от поп Стойко Владиславов, бъдещият Софроний Врачански, през 1765 г. Следват Самоковският препис на Алекси поп Велкович (1771), Рилският, направен от монаха Никифор Рилски (1772), Жеравненският (1772) и др. Днес са познати около седемдесет такива преписа. Първото печатно издание на един от преписите е направено през 1885 г. от руския изследовател А. В. Лонгинов, а през 1898 г. проф Александър Теодоров-Балан прави и първото българско научно издание. През 1914 година проф. Иван Иванов издава Зографската чернова, написана от ръката на самия Паисий, като превежда текста на новобългарски език.
В) ПЕТКО СЛАВЕЙКОВ – ЕНЦИКЛОПЕДИСТЪТ НА ВЪЗРАЖДАНЕТО
Петко Славейков е най-ярко изявеният възрожденец в българската история. Неговите разнородни занимания с литература, публицистика, просветно дело, обществен живот, църковни борби, политика и какво ли още не, го правят един истински мотор на Българското национално възраждане. Истискка ренесансова фигура, Петко Славейков не си е представял работата за Отечеството затворена само в едно-единствено занятие, когато в българското обществено пространство е имало толкова много неща за изграждане. Сам той в една своя хумористична автобиография пише, че се е родил в Търново, когато във Франция, в Англия и в другите места на Европа науките цъфтели и ревността към просвещение била вече в силата си, а „по всичката повърхнина на нашата упрокопсала на последне бащиния не се виждало ни какво да е училище. Най-славният в търновското училище учен мъж, когота аз можах да запозная, беше куцият даскал (бог да го прости). Неговата гимназия и академия бяха между яхъра и курника в къщата му. В тези прословути тогаз учебни заведения съм получил аз първото и последното си образование.“
Впрочем с курника му се случва да се срещне и малко по-късно, вече като млад даскал, когато преспива една нощ в кокошарника на Търновската митрополия, защото осмял гръцкия владика в една своя сатира. Свободолюбив и ученолюбив дух, Петко Славейков не престава да се учи до края на живота си и макар и без системно образование, успява да се издигне до върховете на българския обществен живот, често пъти прокарвайки първите пътеки към различни области на знанието, литературата, политиката.
Целият живот на Петко Славейков пеминава в скитане от град на град, където е можел да намери учителско място. Това му помага да изучи из основи духа на българския народ и да запише огромно множество народни умотворения – поговорки, гатанки, песни. За съжаление, част от неговия архив изгаря по време на Освободителната война, когато той е учител в Стара Загора.
Един сравнително по-дълъг период от живота на Славейков преминава в Цариград. Това е може би най-плодотворното време за него като писател, публицист и общественик. Тук той списва и издава вестниците „Гайда“ и „Македония“, на чиито страници са отпечатани за пръв път много от шедьоврите на възрожденската ни литература. Тук участва в превода на Библията на новобългарски език – дело, което във всяка европейска страна е повратна точка в културното развитие и при установяване на общия книжовен език – един от най-важните фактори за оформяне на национално съзнание.
В столицата на империята Петко Славейков участва активно и в борбата за самостоятелност на българската църква – още един от важните фактори за придобиване на национално достойнство.
Литературната дейност на Петко Славейков започва, когато той още съвсем млад започва да пише и превежда любовни песни, от които тогавашната младеж е имала огромна нужда. С навлизането на градската култура познатите фолклорни обазци вече не са били достатъчни – нещо повече, градът е трябвало категорично да се разграничи от селото, за да се утвърди нов тип културен живот. По-късно, когато се запознава с произведенията на големите руски поети и най-вече на Пушкин, Славейков овладява модерния за времето си поетически изказ и става първият значителен поет на Българското възраждане. Заедно с това той е един от първите, които използват целенасочено народното творчество при писане на художествена литература. По този начин той иска да открои народностното самосъзнание и да покаже дълбоките корени на българската национална самобитност. Това също е важен принос на писателя към многопосочната работа по изграждане и утвърждаване на българско национално самосъзнание.
„Изворът на Белоногата“
Поезията на Петко Славейков е изключително разнообразна по своя характер. Започнал като автор на любовни песни и сатири, той по-късно твори в духа на народната песен, създава гражданска лирика, сатири, епиграми, поезия за деца и т.н. Погледнати чисто литературно, стиховете на Славейков трудно биха образували някакво единство, но погледнати в своя естествен контекст, те показват пионерската роля на своя автор като един от първостроителите на българската литература във всички нейни жанрове. Основно значение в богатото му поетично творчество имат стихотворенията на гражданска тематика. Много спорове провокира стихотворението му „Не пей ми се!“ (1870), в което дава израз на разочарованието от апатията на българското общество, която порицава със силни думи. По-късно обаче пише и второ стихотворение – „Жестокостта ми се сломи“ (1873), с което се отрича от своя песимизъм и заявява готовността си да работи за народното дело.
В този контекст се появява и поемата му „Изворът на Белоногата“ (1873) – едно от най-силните произведения на българскта възрожденска поезия. Напълно в духа на Романтизма, Славейков открива огромните залежи от красота и нравственост в народната душа и ги претворява в творба, прозвучала на времето като апотеоз на българската народна самобитност. Впрочем сюжетът на поемата изразява извънредно важния за времето проблем за съхраняване на българската народност, подложена на всевъзможни опасности от изчезване – от изкушение за доброволно отказване от своя род и език, до насилствена асимилация. Както във фолклора, така и във възрожденската литература мотивът за похищаването на българските жени е бил особено популярен. И не напразно, защото жената е призвана да продължава живота на рода и етноса, а изчезването й е заплашвало общността с гибел. Този мотив е разработван много в произведенията на българските писатели дълго след края на Възраждането – да си припомним само някои от най-хубовите разкази на Йовковите „Старопланински легенди“.
Както и най-беглият поглед може да установи, сюжетът на поемата води началото си от народните легенди. Има свидетелства, че Славейков често е минавал покрай Харманли на път от Цариград за Трявна. В околностите на Харманли е имало място, наречено Ак балдър чешмеси (буквално чешмата на белите нозе). С това място били свързани множество предания, от които запаленият събирач на народни умотворения не е можело да не се заинтересува. Това обаче е само конкретният повод за написването на поемата.
Друг важен източник за появата й е силната традиция на романтичната поема, позната у нас по побългарени преводи. Духът на народните предания и балади е бил широко застъпен в тази традиция – особено в немската. В нея се разработват някои от типичните романтически мотиви като този за съдбата, за родовите нещастия, за намесата на свръхестествени сили в човешкия живот.
С появата си поемата попада в изключително благоприятен контекст, както по отношение процеса за националното самоопределение, така и по отношение на изграждането на национална самоличност. Така тя изиграва важна роля не само в развитието на литературата, но и на цялостния духовен живот на младата нация.
Г) ХРИСТО БОТЕВ – ГЛАСЪТ НА БЪЛГАРСКАТА СВОБОДА
В съзнанието на всеки българин има две имена, които изразяват порива на цялата нация за свободен и достоен живот – Васил Левски и Христо Ботев. Техните образи са символ на героизъм и саможертва в името на една велика цел – свободно и независимо Отечество. Между тези два светли образа обаче има и една разлика. Докато Левски е определян като водач на революцията и въплъщение на Делото, то Ботев е гласът на тази революция и носител на нейното Слово. Защото не може да има дело без слово. Самата идея за свободата не може да възникне без него. Словото трябва да убеди, да въодушеви, да изгради образа на новия живот, да посочи примерите, които да следваме, да покаже героите, на които да се възхищаваме и чийто подвиг да продължим. А когато това слово се слее с делото, когато всеки българин осъзнае, че изразената готовност да се умре за отечеството не е празна дума, тогава словото придобива необикновена сила. Няма българин, който да осъзнава идеята за свободата с други думи, а не с тези на Ботев. Така поетът наистина се превръща в глас на българската свобода, в глас, изразяващ българския национален идеал.
През живота си Ботев е написал само двайсет стихотворения. Те обаче се разпространяват из цялата поробена земя на българите. Хората ги пеят, рецитират, преживяват като израз на собствените си мечти и копнежи. Когато през есента на 1875 г. в Букурещ излиза книгата „Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова“, тя се изпраща в България заедно с пушките и барута, предназначени за въстанието. Защото думите на поета в някои случаи са по-важни от оръжието. Те трябва да извадят мирния орач и овчар от неговото делнично битие и да го изпратят да умре за свободата. Това не е лесна задача. Без вътрешно убеждение, без дълбоко почувствана нужда от свобода, без въодушевление и решимост, този преход е невъзможен. Единственият начин той да се случи е, ако словото завладее ума и сърцето на всеки българин и го поведе по пътя на борбата. Затова двайсетте Ботеви стихотворения са така важни за нас, затова ги възприемаме не като литература, а като откровение, като свещеното слово на българската свобода.
„Песни и стихотворения“
Ботев пише своите стихотворения между 1867 и 1873 г. В повечето от тях той иска да изрази основните образи и идеи на революцията. Той осъзнава, че отечеството не може да се освободи, ако българите най-напред не осъзнаят нуждата от свобода, не разберат, че истинският живот на човека е невъзможен в условията на робството. Защото животът не е само биологично съществуване. Той е и любов, чест, достойнство, велик идеал. Тези уж ненужни в делника неща са онова, което различава човека от скота. Но постигането на истински човешки живот има своята висока цена – често пъти това е смъртта. Но инстинктът за живот е вроден у човека. Как да се откажем от него и да приемем смъртта като осъзната необходимост? За да се случи това, е нужно човекът да бъде убеден, да почувства с цялото си същество нуждата да заживее истински, макар и за кратко, за един върховен миг преди да посрещне смъртта.
Повечето от темите и мотивите в Ботевите стихотворения са разработвани от него и публицистичните му статии. Не са редки случаите, в които той едновременно пише и статия, и стихотворение, разработващи един и същи проблем, привеждащи едни и същи аргументи, използващи дори едни и същи думи. Тогава в какво се състои разликата между тях? В това, че поезията не просто доказва нуждата от свобода, но и кара човека да я преживее вътрешно, да я превърне в част от себе си. Поезията на Ботев не е средство за убеждение, за обяснения и аргументация, а средство за въодушевление, за вътрешно приемане на идеята за свободата и цената, която всеки човек трябва да плати, за да я придобие самият той лично, а заедно с него и цялата нация.
Идеите, които разработва поезията на Христо Ботев са сравнително малко – необходимостта временно да се загърби дългът към рода, за да се постиге едно висша цел; нуждата да се приеме смъртта като цена на свободата; нуждата всички българи да се обединят в едно духовно братство на борците; истинските и фалшивите пътища към спасението на човека; разликата между човека и скота; готовността да се отдадеш на великата цел и да изпълниш дадената дума. И, разбира се – светлият пример на героите, чийто подвиг трябва да се възпее, за да заживеят те вечно в паметта на общността и всички да станат техни последователи.
Някои от тези идеи са били не само нови за тогавашните българи, но биха им прозвучали неприемливо. Например внушението, че човек трябва да загърби дълга към семейството и да стане хайдутин и бунтовник. В очите на патриархалния българин това е поведение на нехрани-майка, заслужаващо не похвала и следване, а заклеймяване. Или пък обявяването на официални Бог, почитан от църквата, за фалшив идол, който оставя човека да бъде роб. Ботев обаче успява да намери изключително ефикасно решение на този проблем. Представя новите за времето си идеи, разработвайки отдавна познати на сънародниците му сюжети и мотиви от народните песни, религията и модерните идеи на Просвещението и Романтизма. Всички двайсет Ботеви стихотворения разбаротват такива познати сюжети като им дават едно ново, модерно за времето си тълкуване. Така хората възприемат естествено новите идеи и се убеждават, че свободата е тяхно човешко право, насила отнето им от завоевателя, което не им позволява да живеят достойно и човешки.
Въпроси предизвиква и начинът, по който Ботев подрежда своите творби в рамките на единствената си книга. За разлика от възприетия днес начин те да се публикуват според времето, в което са били написани, той възприема различен подход. В началото поставя стихотворението „На прощаване в 1868 г.“, изразяващо нуждата от напускане на обичайните семейни задължения в името на една висша цел, след това последователно въвежда темите за приемането на смъртта, изграждането на братството, нуждата от активна борба, разликата между истинските и фалшивите пътища към спасението, верността към завета на отечеството, благородния разбойник и доването на обит за борба. В центъра е поставено стихотворението „Хаджи Димитър“, представящо образа на героя, чийто подвиг тлява да служи за пример. След това поредността се повтаря в обратен ред. Интересно е да се отбележи, че Ботев разработва всяка от тези теми от две гледни точки – положителна и оррицателна. Във всяка от двойките едната творба показва как трябва да се постъпва, а другата – как не трябва. С други думи, показва както положителния, така и отрицателния пример. По този начин въздействието на стихосбирката става по-убедително.
Нуждата от тази сложна композиционна схема се обяснява с това, че стихосбирката е замислена не като обичайно отпечатване на литературни творби, а като средство за психологическа подготовка на българите за голямото изпитание на предстоящото Априлско въстание. Хората трябва да напуснат обичайния делничен живот и да преминат към изпълнение на една висша цел. Този преход не е нов за традиционните общности. Той се случва редовно по време на различните ритуали, управляващи цялостния живот на човека. Този живот още от древността е бил разделен на две половини. В нормалното си делнично съществуване човекът се е занимавал със своите семейни задължения – работи, грижи се за семейството си, продължава живота. Това е абсолютно необходима дейност, за да може животът да протича правилно. От друга страна обаче, отдаден на грижите за прехраната, човекът понякога забравя висшите ценности, определящи божествения ред. Именно за да припомни тези ценности човекът изпълнява различни ритуали. По време на ритуала той временно напуска делничното си битие и се пренася в един друг свят, където са важни не хлябът, семйството и социалните разлики между хората, а братството, справедливостта, солидарността и готовността да се приемат страдания и смърт в името на една висша цел. в случая на Ботев тази висша цел е свободата. Как двете половини на човешкия живот се отнасят една към друга, показва следната таблица:
| ДЕЛНИЧНИ ЦЕННОСТИ | СВЕЩЕНИ ЦЕННОСТИ |
| Живот + Космос Населено пространство (в село) Дом Семейство Кръвнородствени връзки Смърт – | Смърт – Хаос Ненаселено пространство (по скали и по орляци) Бездомност Самота Скъсване с кръвнородствените връзки Живот + |
Книгата на Ботев и Стамболов е била предназначена да припомни на българите кое е важното в живота и да ги подготви за участие в борбата за свобода. Същевременно тя трябва да им покаже и кое човешко поведение е неправилно и кой пример не трябва да се следва. Така се оформя особената композиция на книгата, поне в частта, принадлежаща на Ботев. Тя и изградена като поредица от концентрични кръгове, всеки от които е съставен от две стихотворения. Едното от тях разглежда общата за двойката тема в положителен план, а второто – в отрицателен. В средата на тези концентрични кръгове е поставено стихотворението „Хаджи Димитър“, предлагащо висшата ценност на българския свят – светлия образ на героя, чийто подвиг е това, което ще осигури вечния живот на общносттаа заедно с това и вечния живот на героя. Прегледна представа за тази композиционна структура можем да получим от следната таблица:
| Творба | Тема | Оценка | Общ проблем | Оценка | Тема | Творба |
| „На прощаване“ | Отказ от традиционния начин на живот в името на свободата и Отечеството | + | Преминаване на границата между профанното земно битие и трансцедентното (героично) битие | – | Алегория на фалшивите и напразни усилия за извоюване на желаната ценност | „Ней“ |
| „До моето първо либе“ | Готовност за приемане на смъртта в името на свободата | + | Символичните смисли на смъртта | – | Готовност за приемане дори на смъртта в името на личната изгода | „Патриот“ |
| „Дялба“ | Братството | + | Общността | – | Стадото | „Гергьовден“ |
| „Елегия“ | Невъзможността да се постигне спасение поради лъжливи водачи и робското търпение на народа | – | Мъдростта да се живее и да се постигне спасението | + | Постигането на истинските стойности може да стане не чрез търпение и подчинение (страх), а чрез борба | „Борба“ |
| Благородният разбойник | + | Нарушаването на привичния патриархален ред в името на любовта и борбата | „Пристанала“ | |||
| „Майце си“ | Оплакването на блудния син пред майка му | + | Срещата на майка и син (завръщането) | – | Ценностно отхвърляне поведението на завърналия се | „Странник“ |
| „Към брата си“ | Декларация на готовността за поемане на завета, с което се утвърждава братството | + | Верността към завета | – | Забравеният и потъпкан завет заради личностното противоборство между братята | „Зададе се облак темен“ |
| „В механата“ | Лъжливата клетва | – | Ритуално деклариране на веруюто | + | Символ-верую на религията на свободата | „Моята молитва“ |
| Център „Хаджи Димитър“ героят в центъра на света |
В книгата „Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова“ влизат шестнайсет от двайсетте стихотворения на поета. Две от тях са отпаднали, защото са били прекалено злободневни – „Защо не съм“ и „Послание“. Интересно е защо не са отпечатани „Хайдути“ и „Обесването на Васил Левски“. Обяснение за това може да намерим на корицата на книгата. На нея под заглавието на стихосбирката пише: „Книга първа“. Това означава, че Ботев е възнамерявал да напише и втора книга, организирана около образа на другия голям герой от епохата – Васил Левски. Едва ли е случайно, че той започва да пише стихотворението почти три години след като Левски е обесен. Творбата му е била нужна, за да може около нея да изгради втора книга, повтаряща композицията на първата. В нея по всяка вероятност е било предвидено място и за „Хайдути, чието място в композицията на първата книга остава празно. Но Ботев загива в борбата, изпълнявайки обещанието, дадено в „Мойта молитва“, и втората книга остава ненаписана. Но нека сега разгледаме някои от най-важните теми в неговото творчество.