Идеологически подходи към фигурата и творчеството на Христо Ботев

Първа публикация в: Алексиева, Анна. Идеологически подходи към фигурата и творчеството на Христо Ботев. – В: Пенчев, Б., А. Истаткова (съст.). Трети международен конгрес по българистика, 23-26 май 2013 г. Секция „Българска литература“, подсекция „Българска литература – история и съвременност“. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2014 [2017], с. 121-139.

В своя основополагащ труд „Героите, преклонението пред героите и героичното в историята” от 1841 г. Томас Карлайл, в съзвучие с тогавашните идеологически тенденции, приема героичното за вътрешно присъща характеристика на героя, като повече от столетие по-късно това убеждение се повтаря, включително и в български контекст. Като традиционен се налага възгледът, че героичното e обективно съществуваща категория, до която се докосват онези, които са „изстрадали свое място в пантеона”[1]. Те могат и да не попаднат своевременно във въпросния пантеон, но рано или късно героичният им потенциал все пак се разкрива, защото е, така да се каже, онтологично зададен. Едва през последните години и то по-скоро като алтернативна изследователска насока се дава шанс на разбирането, че героичното е не иманентна, а „приписвана и конструирана характеристика”[2], че героите не се раждат такива, а са резултат на културно моделиране, на целенасочени легитиматорски усилия от страна на биографи, изследователи, обществени и политически елити.

При това в някои случаи утвърждаването им в националния героичен пантеон е съпътствано от колебания и трудности, илюстрация на коeто е пътят на Христо Ботев, канонизиран в общественото съзнание като „поетът революционер”, при когото слово и дело се сливат в неразчленимо единство. Преди това сливане да се окачестви като гениално обаче фигурата на Ботев е подлагана на критически преосмисляния ту по отношение на идеологическата позиция (твърде импулсивна, анархистична, екстремно екастатична), ту във връзка с поведенческия авантюризъм (който пречи на така важното за утвърждаването на героите сакрализиране, случило се, да кажем, при Левски), ту дори по линия на поетическото творчество, критикувано сериозно през първите следосвобожденски десетилетия. В крайна сметка Ботев се налага като един от най-високите върхове в героичната йерархия (първенството му е оспорвано единствено от Левски), но това налагане е белязано от уговорки и усъмнявания; то се случва не по линия на безусловното, а като осъществяване на модела „канонизация въпреки несъвършенствата”, дори, както ще видим, заради несъвършенствата.

Първите опити за митологизирането на Ботев започват непосредствено след смъртта му и акцентуват не върху поетическото му творчество, а върху революционната му дейност, свързана със събирането на чета, пленяването на кораба „Радецки”, слизането на Козлодуйския бряг и последвалата гибел на Балкана. Че е известен предимно като бунтовник, а не като поет, свидетелства, да кажем, следната статия във в. „Стара планина”, публикувана през август 1876 г., в която по повод Букурещ се споменава, че в града „са живяли по-последньо Л. Каравелов, прочут по своята литературна деятелност, и Х. Ботйов, юнак на приключението с парахода „Радецки”. С революционното си „приключение”, продължава текстът, Ботев обезсмъртява своето име и дава пример за „българска самоотверженост” и „смелост в народните ни движения”[3]. През следващите месеци вестникът призовава читателите да събират всевъзможни сведения за Ботевите четници като междувременно публикува и стихотворения, възпяващи Ботевия подвиг. В едно от тях е въведен важният за героичната легитимация образ на гроба, на лобното място. Ще припомня, че липсата на гроб в някои случаи генерира легенди за безсмъртие: неслучайно във възрожденската периодика, въпреки публикациите за Ботевата гибел, се появяват и контрасъобщения, че Ботев всъщност е жив – практика, изпробвана преди това и по отношение на Хаджи Димитър. В други случаи смъртта все пак се приема за достоверно събитие, но нейната неизменност задейства на свой ред многобройни, често пъти несводими едно към друго, предположения за евентуалното лобно място на героя, което обраства със спомени, „сведения” на съвременници, последвали церемониали и чествания, най-общо: превръща се в ритуализирано място на памет. В споменатото стихотворение, публикувано в „Стара планина” през 1877 г., се опоетизира тъкмо такова място на памет, чието магическо въздействие изненадва лирическия говорител:

Но чудно нещо! Чудесна сила / върти ми в тъзи долина мила / (…) Виждам до меня пръст се чернее / до нея дева сълзи си лее / „На тъзи трева, под тъзи шума / лежи тук Ботев” – леко продума![4]

Мястото на Ботевата смърт занимава и първите биографи на революционера, които ясно се ангажират с мисията да „поправят” погрешните сведения и предположения. „Ботев не е бил убит под дивата шипка, както разказва биографът [З. Стоянов] – пише конкурентът му в това поприще Ст. Заимов – Под шипката е убит Перо Херцеговеца. Ботев е убит под скалата”[5]. Спорове поражда и въпросът къде точно вражеският куршум пронизва тялото на войводата: в сърцето или в главата, а през годините спорадично се подновява и усъмняването дали той изобщо е вражески в смисъла на турски. Във всички случаи обговарянето на смъртта/безсмъртието на Ботев е важен елемент от героичната сакрализация. И тя вероятно би се утвърдила безпрепятствено, ако някои по-детайлни вглеждания в определени „твърде човешки”, битово-поведенчески страни на героя не помрачаваха в някаква степен възвишения му ореол.

Макар и да представя Ботев като личност, отличаваща се от „обикновените смъртни същества”, като образ, „комуто няма подобен не само в Калофер, но и по цяла България”, З. Стоянов например последователно описва някои подобности от Ботевия живот, които „моралистите (…) са в правото си да осъдят”. Те включват „посягането върху чуждите имущества”, бягства от училище по време на обучението му в Одеса, където държал първенство за най-лоши бележки за поведение; арести в карцера, въобще всевъзможни „безчиния и волности”. Особено показателно в това отношение е представянето на живота му в бесарабското село Задунайка, където покрай учителстването, участвал в пехливански борби, имал любовница селянка, сдружил се с казаци, усвоил танца „казачок” и отглеждал по експериментален начин животни, в следствие на който едни невинни вълчета издъхнали в изкопан от него трап. Този начин на живот З. Стоянов определя като „странен” и съветва читателите да не се превръщат в негови последователи: „Ние предупреждаваме нашите увлекающи читатели да не подражават на Ботйова било в обирите, било в омразата му към всичко, щото е доволно и сито, било в бягането му от училищата и в странния му начин на живот”. Разбира се, странността е показана като следствие на извънмерността: Ботевото величие, смята З. Стоянов, е в състояние да обеззначи споменатите прегрешения, които биха се оказали фатални за обикновените хора[6].

И все пак, ако приемем, че важен аспект на героичната легитимация е превръщането на героя в обществен пример, обвързването му със знаците на социалното действие (във Веберов смисъл: действие, ориентирано в полза на други лица), ще видим, че текстът на З. Стоянов, макар и да иска, не успява да утвърди Ботев във високите селения на героичното. Опитът на биографа да представи революционната дейност на Ботев като такова полезно социално действие също сякаш не сполучва, защото в съзнанието на читателя твърде често се натрапва сливането на понятието за революция с конотациите на унищожаването и събарянето. Прави впечатление, че в текстовете на З. Стоянов героят е определен като „революционер и въобще разрушител”, а отдаването му на бунтовната кауза е окачествено като тръгване „по нелегалния път, да разрушава и да събаря”[7]. Вплитането на бунта и рушенето в един синонимен ред няма как да не ни напомни консервативния възглед на Карлайл, според който модерното революционерство носи повече знаците на безпорядъка, отколкото на геройството. Към тези знаци, макар и с противоположно, положително рецептивно очакване, З. Стоянов добавя и уклона на Ботев към някои волности и житейски удоволствия, което пък влиза в противоречие с важната за героичното въздигане аскетичност. Тя е целенасочено прокарана, да кажем, по отношение на образа на Левски, за когото биографът съобщава, че „ракия, вино и тютюн не туряше в устата си; за нежния пол и други земни щастия дума не отваряше и другиму забраняваше да говори в негово присъствие за това”[8]. Христо Ботев, обратно, не е чужд на хедонистичните преживявания, занимава се с жени и дори е известен сред тях с прозвището „скандалиста”, което, макар и да не спира, сериозно забавя процеса на героичното му сакрализиране.

Че в първите следосвобожденски десетилетия това сакрализиране все още не се е състояло, свидетелства и Ст. Заимов, който в своите „Етюди върху „Записките” на Захари Стоянов” пристъпва към представянето на революционера, въвеждайки образа на един „благовъзпитан господин”, чиято критика срещу Ботев би следвало да е репрезентативна за част от обществените нагласи през периода. Този „благовъзпитан господин” реторично поставя въпроса „кой е Ботев и какво е заслужил той на „Майка България”, та да му се пише биография”, като междувременно го причислява към групата на „ония вагабонти, дето не дадоха мира (…) на хрисимия български народ”. Ст. Заимов, разбира се, се опитва да разсее негативното мнение като чрез гласа на повествователя формулира в положителна насока кой всъщност е Ботев: той е „неустрашим водач”, „мъченик народни”, но заедно с това е и „певец”, „истински поет”, „българин поет”, „поет патриот”, което, както виждаме, е подстъп към клишираното днес словосъчетание „поет революционер”. Ст. Заимов утвърждава и друга характерна представа в осмислянето на Ботев: че той е не само „певец (…) на българските теглила”, но и изразител на „общочеловеческите тъги – певец „мировой скорби”. Извеждането на Ботев извън националния контекст провокира успоредяването му с утвърдени прототипи, потърсени още от З. Стоянов в сферата на революционното (Ботев е сравнен с Гарибалди и Наполеон) и продължени от Ст. Заимов е една по-скоро културна насока (Ботев е уподобен на Байрон, Пушкин, Лермонтов, Мицкевич). Във всички случаи идентифицирането на героя с вече утвърден образ – архетип спомага за стабилизирането му в колективната памет[9]; ранното разпознаване на Левски като „родния Христос” например със сигурност е изиграло роля при утвържаването на култа му. Същата идентификационна процедура обаче все още не проработва при Ботев, не толкова защото избраните прототипи са по-малко възвишени, а защото читателското съзнание продължава да съхранява представата за някои смущаващи особености в характера на поета. Ст. Заимов си дава сметка за тези представи и обвинява за тяхното популяризиране З. Стоянов, който е „извадил на пазар най-лошите страни на житие-битието” на Ботев „и с това пред лицето на грядущите поколения той е изправил един опасен авантюрист, да не кажем прост вагабонтин”[10].

Друг известен биограф на Ботев – Иван Клинчаров, който е и издател на неговите събрани съчинения – също се съгласява с мнението, че З. Стоянов „е създал цяла планина от небивалици, които ви карат да мислите, че българският поет е бил чудовище”. Но на свой ред той обвинява и Ст. Заимов в изопачаване на фактите, следствие на което Ботев изглежда идеологически несамостоятелен. Въобще всички, които са писали за поета, смята Ив. Клинчаров, в това число и Д. Страшимиров, го представят като „чапкънин от първи род” и подценяват неговата историческа мисия. Освен откровеното дискредитиране обаче, с името на поета се спекулира и политически, поради което в последната глава на биографията си за Ботев от 1910 г. Клинчаров се чувства длъжен да се възправи срещу партийните употреби на героя, превръщащи го в патрон на съмнителни идеологически каузи[11].

Свидетели сме, следователно, на следната ситуация в края на XIX и първите години на XX век: Ботев е популярен революционер, започнал е процесът на политическото му присвояване, задействани са и церемониалите и честванията на неговия подвиг; с малко по-бавен темп се налага и образът му на поет, за което спомагат някои прегледи и истории на българската литература; паралелно с това творчеството на Ботев усилено се фолклоризира, а името му става съставна част от заглавия на песнопойки и календарчета[12]. Същевременно фигурата на поета още не е безусловно митологизирана, защото е в плен на комуникативната памет[13] на съвременниците, тоест, живата памет на личности от неговото поколение, които твърде много се взират в житейските, битови подробности на образа, с което пречат на необходимата за героизирането му епическа дистанция.

Липсата на тази дистанция, съчетана вероятно и със съзнание за конкурентност, проличава особено в отношението на Иван Вазов, който в три книжки на „Денница” публикува обстойна студия за „добрините и кусурите в таланта и мировъзренията на Ботева”. В нея Вазов възроптава срещу зараждащия се култ към личността на поета, срещу прекомерната патетика и екзалтираното „патриотическо” чувство, с което нетрезво и незряло се оценяват заслугите му. Протестира и срещу окачествяването на Ботев като „поет гений” и пристъпва към анализ на творчеството му, който впрочем е пробив в полза на литературата по отношение на доминиращия до този момент революционен образ на героя. Ботев като поет обаче се оказва далеч от съвършенството. В плана на съдържанието, или онова, което Вазов нарича „мировъзрение” на твореца, се усеща едностранчивост, не особена сложност на идеите, уклон към патриотични мотиви, които наминуемо носят „печат на временност”. Разбира се, Ботев е писал и по-универсални стихотворения, чрез които „изпъква пред нас във вид на интернационален пророк”. Ала тези поетически текстове се отличават с недостатъци в плана на израза – „ни едно стихотворение на Ботева, даже от най-хубавите, не е навсякъде издържано във формата си, не във всичките си части еднакво удовлетворява художествените изисквания, естетиката или просто добрия вкус”. Вазов си дава сметка, че анализът му е прекалено критичен към Ботевото творчество. При това той радикализира още повече позицията си, заявявайки, че тя е нарочна и че чрез нея цели разграничаване от „гъстия хор на безусловните хвалби”, обгръщащи напоследък фигурата на поета революционер[14].

Някои от представителите на кръга „Мисъл”, при все че недолюбват Вазов, използват сходна критическа реторика в оценката си за Ботев. Пенчо Славейков например смята, че в идеологическо отношение творчеството на поета „не представлява особен интерес”, не е никак оригинално и може да впечатли само „гимназисти и български социалисти”. То си поставя за цел „от служене роду” да премине „пряко на служба изобщо у рода человеческаго”, с което изглежда се доближава до високо ценената от „Мисъл” универсалност на поетическите послания. Доближава се, но не я достига, защото погрешно идентифицира „рода человечески” със съмнителната прослойка на анархистите, които „смесва с работния народ”. В съзвучие с обикнатото от Пенчо Славейков разграничаване между двата изобразителни метода: на художника и на поета (каквото и да значи това), Ботев се оказва добър поет, но не толкова добър художник, какъвто е, да кажем, възрожденецът Петко Славейков. Ненадминатостта на последния според неговия син личи в използваните поетически похвати, който са по-разнообразни от Ботевите[15]. Това, че Ботев често бърка в похватите, се забелязва особено в стихотворението „Хаджи Димитър”, изпълнено с неуместни образи, сред които доста неприятно впечатление прави въвеждането на едно толкова кръвожадно животно, каквото е вълкът, около фигурата на умиращия юнак. Оттук насетне Пенчо Славейков прави пародиен прочит на творбата, добре известен с радикалната си травестийност: вълкът, соколът и орлицата, поставени до ранения герой, му напомнят „екземпляри от животното царство”, събрали се „на мърша”; не му допада постоянно леещата се кръв, също – последната строфа на текста, в която се повтарят „няколко от най-лошите стихове на песента”. Изненадващо обаче, след целия крайно критичен, принизяващ прочит на текста, Славейков го определя като „превъзходен” и „величествен”. „Ония недостатъци, които посочихме – пише той, – (…) са твърде слаби в сравнение с дивното общо впечатление от песента”[16]. Показателно е, че формулировката „с недостатъци, но все пак хубаво”, много типична за оценъчното съзнание на кръга „Мисъл”[17], се разпростира върху цялото Ботево творчество, че и върху личността на поета, и започва да маркира последвалото му рецептивно осмисляне.

Онова, което Славейков особено цени у Ботев, е романтическото сливане между живот и поезия; изживяването на живота като поезия, превърнало се постепенно в устойчива митологема по отношение на поета. Заличаването на границите между живота и литературата от своя страна позволява някои характеристики на лирическия субект да бъдат прехвърлени върху фигурата на автора, което се оказва решаващо за утвърждаването на култа към последния. Така например, разглеждайки стихотворението „До моето първо либе”, друг представител на кръга „Мисъл” – д-р Кръстев – стига до извода, че отхвърлянето на интимния тон, на любовта към жената е по линия на биографичното непознаване на тези чувства, по линия на една героична аскетичност, която, ако се доверим на писанията на З. Стоянов, едва ли е толкова характерна за реалната личност. По-важно е обаче, че позицията на д-р Кръстев е стъпка към сакрализирането на Ботев, нуждаещо се от мотива за аскезата, наложен вече успешно върху фигурата на Левски. Друга стъпка към героичното му легитимиране е акцентът върху непреодолимия нагон към смъртта, който според д-р Кръстев е „най-висшата точка на Ботйовото вдъхновение”. Поривът към умиране, знаем, е осмислен с положителен знак още при З. Стоянов, който съставя мъченически пантеон на героите самоубийци. Представителите на кръга „Мисъл” обаче психологически доуплътняват въпросното суицидно влечение, разглеждайки го в един неоромантичен ключ като „метафизическа гатанка”, като „върховна поезия”[18].

Ботевата привързаност към леталния изход се превръща в тема и на близкия до кръга „Мисъл” Боян Пенев. Смъртта – пише той – гледа поета с „безкрайна любов и го примамва с тъмните си чарове от блуждаещи огньове”. В подобна стилистика няма как да не открием познатите символистични поетизми; също трудно се освобождаваме от усещането, че говорейки за Ботев, Б. Пенев сякаш има предвид Яворов. Всъщност, паралелът между двамата поети е ясно експлициран: обща е неустрашимостта им пред смъртта, богоборчеството им, неспокойствието, намерило израз в стиха „Аз не живея, аз горя”, отнасящ се с пълна сила и за двамата. По отношение на Ботев Б. Пенев регистрира вече случило се канонизиране: за разлика от много други поети, мисли литературният историк, „името на Ботева ще остане непокътнато в историята на българската поезия и в съзнанието на поколенията”. Тоест, с надисторическото си битие, със способността си да устоява на преходността на времето, да е „вечен” и винаги „млад” („за нас той е олицетворение на неувяхващата вечна младост”), Ботев явно се е превърнал в класик[19]. Ако към това добавим и утвърждаването му чрез издателската и образователната политика, което се засилва през 20-те години на XX век, когато Б. Пенев пише за поета, можем да допуснем, че творчеството на Ботев най-сетне е придобило непоклатимо каноничен статус, а фигурата му, заедно с тази на Левски, държи първенството в героичната йерархия. Тъкмо през този период поколението на съвременниците си е отишло, смущаващите подробности, отразени в комуникативната памет, стихват, с което се проправя възможността за истинското митологизиране на героя.

Как точно неудобните моменти от живота на Ботев биват приглушени, изтласкани като сюжет от Големия разказ за него, става ясно от две произволно избрани художествени произведения, публикувани през 20-30-те години на века, в които поетът се превръща в централен герой. Едното произведение е историческият роман „Христо Ботьов” от Георги Савчев, чиято фабула общо взето се опира на биографията на революционера, написана от Захари Стоянов. Опира се на нея, но идеологически я премоделира, така че да изпъкнат положителните черти на основния персонаж. Това премоделиране особено ясно проличава в главата, посветена на Ботевото пребиваване в Задунаевка. Ако според З. Стоянов престоят в селото протича в забавления, пехливански битки и задяване с моми, което в крайна сметка води до там, че през този период от живота си Ботев „никаква книга не вземал в ръцете си да прочете”[20], то според Г. Савчев поетът не само чете, но и усилено пише: „Вчерта той работи до късно над поемата си „Хайдути” – четем в текста – беше я почнал още в Одеса”. Когато не се занимава с книжовна дейност, Ботев събира около себе си „по-събудените селски младежи” и им разказва за родината си. В духа на възраждащия се през 30-те години на XX век национализъм, постановил образността и естетиката на българското, тя е описана така:

Далеч от тук има една райски хубава земя, където слънцето по-силно свети и птичките по-сладко пеят (…). Върху тоя земен рай от петстотин години е надвиснал черен облак. Тая земя се нарича България, която от векове пъшка под турско иго. Преди игото българският народ е бил свободен, имал е свои царе, достигнал е до цариградските стени, до три морета се е простирало царството му…[21]

Разбира се, така представената от Ботев родина приковава вниманието на слушащите разказа младежи. Особено впечатлени са момите, с които обаче героят няма никакво съприкосновение, освен че понякога им пее български народни песни: „пееше им той стари хайдушки песни и челото му ставаше все повече вдъхновено”. Много любопитна трансформация е задействана по отношение на един епизод от Захари-Стояновата биография на героя, който целенасочено споменах в началото на текста: Ботевите експерименти с животни, с малките вълчета, които „за своята свобода никакъв компромис не приели”[22] и издъхнали в един трап. Както може да се предположи, този епизод в романа липсва, но пък образът на вълка в един момент се появява със съвършено различна функция – свирепото животно сериозно застрашава селото, Ботев го убива, с което си спечелва симпатиите на обитателите му, удивени от храбрия подвиг на героя.

Разбирането за изключителността на поета революционер, прокарано чрез обеззначаване на възможните идеологически колебания, авантюрни нагласи и прочее проблематични жестове, е откроимо и в драматургичното произведение на Петър Попов „Христо Ботйов. Трагедия в три действия” от 1927 г. Главното действащо лице в творбата се отличава с безкомпромисна решимост, преливаща в леко доскучаваща праволинейност; отдаденост единствено на въоръжената борба, което го прави крайно дистанциран от разни всекидневни и лични пориви. Когато разговаря в любимата си Парашкева, Ботев загърбва интимния тон и изрича само идеологически „правилни” тези. Разказва ѝ например за неописуемото тиранство на врага, за робството и затова как „любов, всичко, всичко е поругано”. Единственото му желание, определено като „интимно намерение”, е да замине в Румъния, където да се бори за народната кауза. Парашкева, разбира се, изповядва същите възгледи, затова и му казва: „Върви напред, гордост моя, стихийно се движи по голготския път за народната ни свобода”. А Ботев ѝ отговаря: „И за теб има място в борбата. Всеки според силите си трябва да се прояви”[23].

Подобно говорене няма как да не ни напомни познатата соцреторика, но това не е изненадващо, като се има предвид, че тя стъпва върху утвърдени тъкмо към 30-те години на XX век виждания върху „народното” и „българското”[24]. Всъщност, още в текстовете на Д. Благоев и Г. Бакалов революционната дейност и творчеството на Ботев са обгърнати с определения в превъзходна степен. За Г. Балаков „Ботев е най-високият пункт в Българското възраждане”, носител е на „най-напредничава идеология”, изявява се като „най-крупният български поет”, който е признат „дори от свои врагове, като ницшеанеца П. П. Славейков” и от „буржоазни литературоведи като Боян Пенев”. По линия на вече наложеното сливане между автор и лирически субект, величието на Ботев се открива в аскетизма му („място за любовта не е останало в гърдите му, дето скръб дълбока владее”), също в способността му да се отдаде безрезервно на революционната борба. С това той преодолява интелектуалността си и става човек на делото – качество, особено ценено от социалистите, които предпочитат практиката пред „книжното умуване”[25]. По отношение на Ботев обаче те са склонни да приемат дори „интелигентския” му образ. Д. Благоев например остро критикува З. Стоянов, че в „своето подражание на Бенковски в омразата против „граматиците” той отива твърде далече и забравя, че за делото „са потребни знания и „учени глави”, тоест фигури от типа на Ботев. Д. Благоев изпитва колебание как точно да определи идеологията на поета революционер: той хем е „социалист и краен социалист”[26], хем социалистическите му възгледи са „повече утопически, смес от дребнобуржоазните идеи на Прудона, анархистическите идеи на Бакунина и утопическия социализъм на Чернишевски”[27]. Въпреки тази идеологическа неизбистреност обаче посланията на поета безпрепятствено ще се подемат и развиват от следващите поколения: „цяло едно организирано социалистическо движение съществува в България” – пише Благоев, – което е „продължение на Ботевото направление и Ботевия дух”[28].

Акцентът върху обезателната каузалност, върху разбирането, че започнатото от Ботев се развива и усъвършенства от новата пролетарска генерация, се засилва особено след 1944 г. Макар че в един учебник по история се твърди, че Ботев не бил марксист, че изповядвал утопичната идея, че „може да се мине направо към социализма, като се прескочи капитализма”[29], макар че също така не прозрял напълно историческата мисия на работническата класа, той все пак безрезервно и в най-пълна степен може да бъде обявен за предтеча на социализма. Това е така, защото според Т. Павлов той е „интернационалист – борец за славянско и всечовешко братство и сътрудничество между всички народи”, освен това той е дълбоко обвързан с „великия руски народ” и, не на последно място, въвежда „социалистическия реализъм в изкуството”[30]. В името на търсената каузалност епическата дистанция между Ботев и социалистическите активисти е разрушена, а времето на Възраждането парадоксално се слива с периода на социалистическата власт. В следствие на това сливане 2 юни започва да се чества като ден на Ботев и на загиналите в борбата за национално освобождение срещу Османската империя, капитализма и фашизма. А лозунги от типа на „Гордо знаме ни е Ботев, пръв учител – Димитров”, или, както се изразява Т. Павлов: „С ботевска жар и димитровска воля – напред към социализъм” – стават особено популярни.

Първият пробив в патетичното говорене за Ботев настъпва в края на социалистическия режим и е свързано с усилията на Н. Генчев да пренареди съществуващата героична йерархия, отдаваща според него неправомерно приоритет на поета[31]. Според Н. Генчев не надцененият от комунистите Ботев трябва да стои начело на националния пантеон, а Васил Левски, който е най-важният идеолог на революцията. Популярността на Генчев допринася много за актуализирането на култа към Левски и според М. Тодорова превръща Апостола на свободата в своеобразен дисидентски символ[32]. Вероятно и заради това след 1989 г. Левски продължава да носи ореола на най-безспорния национален герой, а през 2007 г. печели първото място в проведената от националната телевизия класация „Великите българи”, в която Ботев се класира едва пети. Същевременно в учебниците по история и литература представянето на поета започва постепенно да се дистанцира от характерните за социалистическата реторика приповдигнати обертонове. Прави впечатление, че постъпателно, макар и не напълно последователно, Ботев престава да бъде назоваван с генерализиращи определители от типа на „революционер демократ”, „борец за свобода”, та дори и „поет революционер”, което започва да звучи клиширано. Забелязва се също, че суперлативите, огръщащи образа му през отминалия период, също стихват. В един учебник по литература от 1996 г. например се казва, че „Христо Ботев е между най-привлекателните фигури от историята на Българското възраждане”, че той е „една от най-вълнуващите легенди в националната ни памет”[33]. В този учебник впрочем поетът е представен с две свои стихотворения: очакваното „На прощаване” и неочакваното „Странник”, като въвеждането на второто, макар и да е обяснено с желанието да се покаже „обърнат вариант” на първия текст, изглежда е опит за премоделиране на лирическия (и в частност Ботевия) канон.

Разбира се, литературният канон е трудно поклатима инстанция, така че усилията за неговото пренаписване трудно сполучват. Също, веднъж митологизиран, един герой от периода на Възраждането (фигуриращо в националната памет като най-светла епоха), би устоял на всевъзможни демитологизиращи атаки, включително и идващи от страна на авторитетни академични фигури. И независимо че в определени случаи герои като Ботев могат да отстъпят от първото място в пантеона (било на Левски, било на Петър Дънов, както се случва във въпросната класация на БНТ), те запазват възвишения си ореол и всяко деконструктивистко посегателство срещу тях (действително или въобразено) активира крайни националистични реакции. Подходящ пример в тази насока е развихрилият се през 2012 г. скандал, инспириран от слуха, че Ботев ще бъде премахнат от учебните програми. В основата на това недоразумение стои доклад на Комисията за защита от дискриминация, според който българското училище формира предразсъдъци и негативни стереотипи за определени малцинствени групи, чрез натрапливо представяне на зверствата на „поробителите”. Докладът предизвиква остра реакция от страна на издателство „Просвета”, което в отворено писмо задава въпроса трябва ли стихове от типа на „да гледа турчин, че бесней / над бащино ми огнище” да бъдат редактирани, или пък Ботев да бъде махнат от учебниците само за да се удовлетворят изискванията на въпросната комисия. Поставеният от издателството въпрос, който до голяма степен преекспонира изводите на доклада, на свой ред бива хиперболизиран до масовата истерия, че Министерството на образованието наистина е замислило да отмени изучаването на Ботевото творчество в училище. Социалните мрежи дават гласност на многобройните гневни реакции, а групата „Национален протест срещу безобразията в България” заплашва, че ако замисълът на министерството бъде реализиран, ще направят така, че „нито едно българско дете на 15 септември да не влезе в училище”. В скандала се намесва и партия ВМРО, която настоява, че „ваденето на Ботев от учебниците е част от процеса по денационализация на българите и псевдоевропейска подмяна на българската история”[34]. Разбира се, и Комисията за защита от дискриминация, и тогавашният образователен министър С. Игнатов се оправдават, че план за отмяна на Ботев не е имало. Но убеждението, че се готви посегателство срещу геналния поет е толкова дълбоко, че тези оправдания не се приемат за истинни и дори напротив, в масовото съзнание остава впечатлението, че благодарение на обществената реакция е предотвратено голямо зло.

Нещо подобно се случва и във връзка с нашумелия напоследък филм с малко смущаващото заглавие „Ботев е идиот”, дело на режисьора Деян Барарев. Късометражната продукция печели награда на младежки фестивал в Баня Лука, но това изглежда не прави рецепцията ѝ у нас по-приветлива. Независимо че филмът не се занимава пряко с Ботев, а главно с „проблемите на българското образование и комуникацията между учителите и учениците”[35], заглавието му действа стряскащо и провокира крайни реакции в интернет пространството, но най-вече сред футболните фенове на „Ботев” (Пловдив). Те са подсилени и от слуха, че истинският създател на филма всъщност е Мартина Балева, нашумяла скандално с проекта „Батак като място на паметта”. Особено остро се приема фактът, че продукцията е наградена тъкмо в столицата на Република Сръбска в Босна и Херцеговина, където според националиста Боян Расате е средището на „най-големите българофоби на Балканите – сърбите”[36]. Така или иначе, след заплахи за физическа разправа режисьорът заменя заглавието на филма с далеч по-неутралното „В час с Ботев”.

Ако се доверим на твърдението на Мануел Кастелс, че „епохата на глобализацията е и епоха на съживяване на национализма”[37], то едва ли бихме се изненадали от обстоятелството, че в постсоциалистическите условия Ботев е превърнат в символ на съмнителни патриотични организации; в емблема на футболни националисти, комерсиализирали образа му в графити, фанелки и шалчета; че е станал дори част от репертоара на националистични рок групи като „Епизод”, които с охота популяризират стихотворенията му „На прощаване” и „В механата”. Ставайки част от националистическата субкултура, героят при това парадоксално започва да се харесва и заради недостатъците си, заради авантюрния си характер и неспокойния начин на живот, с който постсоциалистическите му следовници се идентифицират. Ненапразно Стефан Цанев в книгата си „Български хроники”, претендираща да е „поема”, написана в „библейски стихове” (каквото и да значи този жанров хибрид), тъкмо във връзка с Ботев ни уверява, че „блясъкът на ореолите понякога ни заслепява и не е лошо от време на време да ги сваляме, за да видим тъмната драма, скрита зад тях”, а „тази драма – продължава писателят – може би прави човека по-велик”[38].

Тъмната драма, неудобните житейски подробности, изобщо всички детайли, забавили някога канонизирането на Ботев, както изглежда, днес се превръщат в допълнителен довод на националистите за героично въздигане на поета; в някакъв по-интимен, по-близък до масите щрих от иначе сюблимната му, недостижима природа.

---

[1] Мутафчиева, В. За българската национална митология. – Септември, ноември 1981, бр. 11.

В. Мутафчиева изрично споменава, че „всеки пантеон е творение, дело”, което обаче по никакъв начин не отменя разбирането ѝ, че попадналите в пантеона герои са иманентно такива. Нужен е само някой – и тук Мутафчиева съзира демиургичната фигура на Вазов – който, следвайки „неписан, но вековечен закон”, да разпознае героите и да ги „отърве от забравата” (Пак там, с. 180-182).

[2] Тодорова, М. Живият архив на Васил Левски и създаването на един национален герой. София: Парадигма, 2009, с. 176.

[3] Стара планина, 25 август 1876, бр. 5.

[4] Недялков, Хр. При гроба на Ботева. Стара планина, 14 април 1877, бр. 63.

[5] Заимов, Ст. Миналото. Етюди върху „Записките” на Захари Стоянов. София: Университетско издателство „Св. Кл. Охридски”, 2004, с. 337.

[6]Стоянов, З. Христо Ботйов. Съчинения. Т. 2. София: Български писател, 1983, с. 294-322.

[7] Пак там, с. 549, 351.

[8] Стоянов, З. Васил Левски. Съчинения. Т. 2. София: Български писател, 1983, с. 86.

[9] Григоров, Гр. Литературна антропология на героичното. Конструиране на национално значими персонификации. (Непубликувана дисертация), София: 2007, с. 16.

[10] Заимов, Ст. Цит. съч., с. 254, 257, 344.

[11] Клинчаров, Ив. Христо Ботйов. София: Книжарница на Ив. Г. Игнатов, 1910, с. VI, 803-813.

[12] Ето някои характерни заглавия от разглеждания период: „Песнопойка „Ботев” за новата 1896 година – високосна”, „Календарче „Ботев” за 1898 г.”, „Ново календарче „Ботев” за 1899 г.”, „Нова песнопойка „Христо Ботев”, която съдържа песните на българските и македонски воеводи и разни революционни, патриотически, народни, старонародни, любовни, македонски и песните на Крали Марко” (1910) и т.н.

[13] Вж. понятието у Асман, Я. Културната памет. София: Планета – 3, 2001, с. 48-49.

[14] Вазов, Ив. Христо Ботев. – Денница, II, 1891, бр. 6, с. 271-282, бр. 7-8, с. 314-325, бр. 10, с. 442-454.

[15] Славейков, П. П. Българската поезия. Събрани съчинения. Т. 5. София: Български писател, 1959, с. 162-173.

[16] Славейков, П. П. Жив е той, жив е… Пак там, с. 230-232.

[17] Вж. Тиханов, Г. Жанровото съзнание на кръга „Мисъл”. София: Академия, 1998, с. 109.

[18] Кръстев, Кр. Съчинения. Т. 1. София: Просвета, 1996, с. 281, 284-285.

[19] Пенев, Б. История на новата българска литература. Т. 4. София: Български писател, 1978, с. 606-678.

[20] Стоянов, З. Цит. съч., с. 321.

[21] Савчев, Г. Христо Ботьов. Исторически роман. София, 1935. Цит. по изданието от 1945, с. 50, 35-37.

[22] Стоянов, З. Цит. съч., с. 322.

[23] Попов, П. Христо Ботйов. Трагедия в три действия. Ловеч, 1927, с. 22-24.

[24] Вж. Дечев, Ст. Интимизиране на изобретеното: национална държава, национална идентичност и символи на всекидневието XIX-XXI век. – Във: В търсене на българското. Мрежи на национална интимност (XIX-XXI век). София: Институт за изследване на изкуствата, 2010, с. 71.

[25] Бакалов, Г. Студии, статии, рецензии. Т. 1. София: Български писател, 1983, с. 127-151.

[26] Благоев, Д. За Българското възраждане. София: Партиздат, 1982, с. 89.

[27] Благоев, Д. Съчинения. Т. 6. София: Издание на БКП, 1960, с. 598.

[28] Благоев, Д. За Българското възраждане, с. 144.

[29] Косев, Д., Хр. Христов, Д. Ангелов. Кратка история на България. София: Наука и изкуство, 1962, с. 146.

[30] Павлов, Т. Христо Ботев. София: Български писател, 1949, с. 118-128.

[31] Генчев, Н. Васил Левски. София: Военно издателство, 1987.

[32] Тодорова, М. Цит. съч., 224-234.

[33] Атанасов, Вл., Л. Берковска, А. Дамянова, Н. Чернокожев. Литература за 7. клас. София: Просвета, 1996, с. 52-53.

[34] Facebook протест: махате Ботев, не пускаме децата на училище (14. 08. 2012). Достъпно на: http://society.actualno.com/Facebook-protest-Mahate-Botev-ne-puskame-decata-na-uchilishte-news_397155.html (20. 05. 2013).

[35] Преименуваха късометражния филм „Ботев е идиот” на „В час Ботев” (02. 03. 2013). Достъпно на: http://drugotokino.bg/content/preimenuvakha-ksometrazhniya-film-botev-e-idiot%E2%80%9C-na-%E2%80%9Ev-chas-s-botev%E2%80%9C (20. 05. 2013).

[36] Поредна гавра с национален символ – филм „Ботев е идиот” (24. 02. 2013). Достъпно на: http://bgns.net/поредна-гавра-с-национален-символ-ф/ (20. 05. 2013).

[37] Кастелс, М. Силата на идентичността. София: ЛИК, 2006, с. 36.

[38] Цанев, Ст. Български хроники. Т. 2. София: Труд, 2007, с. 214.